Почти съм сигурна, че вече съм писала статия за 7-те рилски езера, но мястото е толкова специално и любимо за мен, че искам да ги възхваля още веднъж. Началото на пътуването беше малко под въпрос, защото като изпискаха алармите в 7 сутринта, нямах абсолютно никакво желание да се вдигна. Иво обаче започна да ме побутва, та все пак станахме и потеглихме към Рила. И добре, че стана така!
Докато стигнем до езерата и намерим къде да паркираме, стана 10.30 сутринта. Този час можеше и да мине в графата „прилично време“, обаче беше събота, 24-и август, точно разгара на сезона, и очевидно не бяхме единствените желаещи да гледат красоти. Първоначалният план беше да се качим нагоре с лифта, но бързо стана ясно, че всъщност само щяхме да се пържим на слънцето няколко часа заради огромната опашка. Преминахме на опция Б- друсане с огромен джип по чукарите, докато ни се оплетоха вътрешностите на възел. Лудото подскачане и побелелите кокалчета от стискане на дръжката поне продължиха само 20 минути. Не успяхме да изхвръкнем никъде по пътя, което също си беше голям успех.
Джипът ни спря не точно на хижата, а около 15 минути вървене пеша по-надолу. Сега като е активният сезон не им позволяват да се качват баш до горе, защото все пак това е национален парк. Аз, Иво и другите трима веселяци от возилото се закатерихме по прашните камъни и стръмни пътеки. И пак си струваше 1 000 пъти повече от чакането за лифта, който е директен до хижата, но пък ти побелява косата от чакане.
Който не е ходил до 7-те рилски езера е хубаво да се подготви още в самото начало. Загрявката е едно стабилно изкачване по стръмни хлъзгави камънаци. Не съм пушач, обаче и аз изплезих език по тоя баир и станах червена, потна и задъхана. Налагаха се няколко почивки по участъка. След това следва равна местност, която е много приятна за разходка, отдих и пикник. Последователно се открива гледка към първите 3 по-малки езера, а именно: Долно, Рибно и Трилистника. Те се виждат в далечината, загадъчно проблясвайки в синьо и зелено.
Равното ни даде шанс да глътнем малко въздух и да починем преди следващото изкачване, което пак не ми се стори толкова изморително, колкото първото. Хоп- хоп и дойде ред на следващите 3: Близнака, Бъбрека и Окото. Бъбрека е моето любимо езерце, много голямо, разпознаваемо и позволява на човек директно да се докосне до кристалната вода и да обхване с очи невероятната изразност на Рила и околността. Третото изкачване,и за щастие последното, отвежда съответно до последното езеро, наречено Сълзата. За съжаление, не успяхме да стигнем дотам, защото вече беше станало късно и нямаше да имаме време да се върнем по светло. Сигурна съм, че си е заслужавало също и следващия път ще го посетим задължително.
Обожавам това място и всеки път чувствам специална енергия като съм тук на езерата, а величието на Рила ме заобикаля отвсякъде. Обичам България!
