Тази статия я замислям от много време и ето че дойде и нейното време. В следващите редове ще споделя разсъжденията си относно един важен въпрос – що е то търпение и как да го постигнем. Спокойно, съвети и акъл няма да давам тук, освен ако някой изрично не ми ги поиска.
„Бързай бавно!“
Сигурна съм, че всички многократно сме чували горните две думи. Те биват повтаряни до откат. Ако трябва да ги преведа по начина, по който ги разбирам аз, търпението си заслужава. И с малки, но постоянни крачки се постига много. Търпение, търпение и пак търпение. Търпението е поставено на пиедестал и голяма част от хората се стремят към него. Аз също.
Преди се възприемах за търпелив човек. Категорично не съм от хората тип „драсни клечица“, които се палят и изнервят от най-малкото нещо. Или поне си мислех, че не съм от тях. Обаче миналата година, така любимата на всички ни 2020г., промени това. Докато знайни и незнайни хорица възхваляваха този труден период и колко много уроци са си взели за времето тогава, аз усетих, че промяната в мен е по-скоро отрицателна. Станах много по-изнервена и напрегната. Загубих чувството си за търпение. И тук не говоря за важните големи неща, а повече за дребните ежедневни детайли. От ония най-безсмислените, досадни, глупави случки, които обаче ти привличат вниманието и те човъркат цял ден. Най-много ме дразнеше непредсказуемостта на следващия ден дори. Стана невъзможно да си направя план ще ходя ли на тренировка, ще мога ли да ида на кино с тия мерки тип „иди ми, дойди ми“. Отворено ли е, затворено ли е? За пътувания да не говорим.
Изведнъж всичко стана неясно. И вместо да се превърна в по-омиротворена версия на себе си както другите хора (или поне според твърденията им), аз станах един нетърпелив вулкан от емоции, който е готов да изригне всеки момент. Аз не си взех като урок да не си правя планове, а се научих да се дразня на това.
Търпението ми се изплъзна. Ядосвам се като чакам събота и неделя цяла седмица и после времето е лошо. Ядосвам се като направя грешка. Ядосвам се като не успея да свърша всичките си задачи за деня. Ядосвам се като се чувствам изморена. Дразнят ме безумно разни битовизми, на които преди не съм обръщала внимание. Понякога ме дразнят и хора.
От търпелива станах нетърпелива. А това нетърпение главно се състои в желанието всичко да се случва сега и веднага, да постигам нещата от раз. Не ми се чака. Искам да се получи на мига. Предполагам причината е в несигурността, която вече споменах и тази коварна ситуация, която ни дебне от ъгъла вече повече от година.
Нетърпелива съм и по отношение на кучето. Искам да го възпитам идеално и го сравнявам с други кучета, които са далеч в по-напреднал етап от своето обучение. Обаче аз вместо да бързам бавно, направо препускам. Очаквам от Марс да заучи всяка команда, която му покажа, и то В-Е-Д-Н-А-Г-А. Пък то не става така, най-много да получа един неразбиращ поглед от него и спазване на дистанция. Тая пък пак ще ме кара да правя някакви сложнотии?!?! По друг начин казано, вместо да започна от АБВ, аз директно изисквам от него да пише изречения. И не само с кучето е така, крайно нетърпелива съм с всичко останало напоследък.
Много ме кефят хората, които махват с ръка и казват „Споко бе, ще стане, когато ще стане.“ Ей така, демонстрирайки спокойствие и търпение бетон. Аз от друга страна имам нужда да знам кога точно ще стане това нещо. Дайте ми срок и крайна дата на мен, а не време някога си там. Не мога просто да седя и да го чакам. Искам да знам, искам да се случи на секундата.
Тази припряност може би е от годините. Забелязвам как хората в по-напреднала възраст по естествен начин губят това нетърпение и спират да се вглеждат в глупости. Ако чакат нещо да се случи, го оставят да стане, когато трябва. Без излишна бързина и даване на зор, с което да късат собствените си нерви. А при мен положението е давай, давай, давай още газ.
Аз много добре осъзнавам колко нетърпелива съм станала напоследък. Съответно ставам нетърпелива да се преборя с това нетърпение. Искам търпение, в същото време кучето прави някоя тъпотия и аз пак се ядосвам, че не е научено или че му отнема време да научи някоя команда. И хайде пак отначало.
Та така с моите петъчни размисли. Събота и неделя ги чакам отново с нетърпение, поне от хубавото такова този път. Нетърпение за ядене на нещо вкусно, почивка и разходка. Как се постига търпение? Не знам. Но ако някой е наясно с рецептата, приканвам да я сподели. А дотогава бъдете търпеливи… към своето нетърпение- то все някога ще се уталожи.
