Ох. Започвайки история по този начин, сигурно ви става ясно, че няма да е една от най-веселите. От възхищението пред Гранд Каньон и хубавите последни емоции от пазаруването във Вегас, ви пренасям до най-големия извор на разочарование и потрес в рамките на Голямото американско пътуване-Сан Франциско. Предупреждавам, че съдържанието на този разказ не е с обичайния приповдигнат тон, характерен за стила ми на писане. Напротив, в днешната статия засягам доста чувствителни теми, които далеч не са от най-галещите ухото. Нека всеки сам си прецени дали иска да продължи да чете.
С това уточнение се връщам обратно към историята. Летяхме вечерта от Лас Вегас до Сан Франциско.Отново имахме вътрешен полет и отново той закъсня. Вътрешните полети в Америка се оказаха подчертано несериозни и от цялото пътуване само един пристигна навреме.
След цялото чакане, чекиране и търкаляне, стигнахме заветния Сан Франциско. Ако знаех какво ме очаква да видя тук, изобщо нямаше да слагам този град в програмата.
Не бяха минали и 2 минути от излизането ни от метрото и видяхме първия си fenty fold. Ако не знаете какво е това – честито! Още се намирате в розовия балон, в който самата аз съществувах две седмици преди да тръгнем за Америка. Fenty fold е човек, който, следствие на употреба на наркотика фентанил, се навежда с изпънати напред ръце. Прегъва се, е по-точният израз, както подсказва името. Първоначално бихте си помислили, че такъв човек сякаш се протяга да си докосне пръстите на краката. Истината е, че подобна картина изглежда много зловещо на живо, особено на фона на нощта. Фентитата се вцепеняват до такава степен, че не усещат нищо около себе си, те просто замръзват в тази поза. Наркотикът явно парализира сетивността, блокира усещанията и позволява това абсолютно откъсване от света в продължение на часове.
За щастие, в Интернет не открих много снимки на подобни хора, но и горната е достатъчна да разберете какво имам предвид. Така или иначе усещането да ги видиш на живо е много по-плашещо, отколкото от кадър в търсачката. Ставайки свидетел на подобна гледка, веднага усетих зараждаща се паника и едно много тягостно чувство от престоя си в Сан Франциско. А бяха минали едва няколко минути.
Това неприятно чувство се задълбочи и през следващите дни. Знаех, че в Сан Франциско има много бездомници, но в последните години положението става все по-критично. Генерално безработицата в Америка не спира да расте и буквално изритва на улицата хиляди хора на година. В САЩ е огромен контрастът между богатите и бедните. Който има пари, разполага с голяма няколкоетажна къща, тенис корт и скъпа кола, но онзи, който няма състояние, може да загуби всичко в рамките на един ден. Това, в комбинация с новото „модерно“ – фентанила, който явно е доста евтин и достъпен наркотик, стават бърза и сигурна предпоставка големите градове да се превръщат в събирателно за утайката. Иронията е, че именно в Сан Франциско исках да отида на бригада трети път и то през 2020 г., но съдбата си знае работата и сега съм искрено благодарна, че не заминах само момиче да работя в този мрачен град.
Сан Франциско може би е красив град, факт са стръмните улици, които ми напомниха на Лисабон, океана, гледките към моста. В хубавите квартали беше спокойно и приветливо.
Аз обаче не видях тази му страна активно. Видях мизерната, пълна с бедност, мръсотия, прах. Видях облещени дрогирани хора, които се втренчват с празен поглед някъде в далечината. Видях fenty folds, легла от кашони, миришещи одеяла и как центърът на града се е превърнал в една огромна тоалетна. Видях полугол човек, заринат от боклуци в ранните часове на деня и вдигнал ръце към небето. Тегаво е. Тези хора нямат пари да си купят билет за автобус до друг град с по-нисък стандарт на живот от Сан Франциско, защото ги дават за фентанил.
Фентанилът набира все по-голяма популярност сред американците. От ковид годините той се просмуква активно в ежедневния живот и измита всяка проява на разум и чувствителност. Освен достъпен, той е и много пристрастяващ – четох, че дори повече от хероина. Скандалните факти не приключват тук. Правителството на САЩ е наясно с повишаващата се смъртност, пренасяне на ХИВ вируса, СПИН и други болести. И какви мерки мислите, че предприемат като ответно действие? Осигуряват безплатни игли, за да може дрогирането да е контролирано. Освен това, съществува нещо като „дневен лагер“, където бездомниците могат да си подремнат и да си заредят телефоните. Как му се викаше – американска мечта, хм?
Аз съм си наивна по принцип и в Сан Франциско усетих как ми се чупят чифтовете розови очила един след друг. Все едно някой ги взе и ги хвърли към стената. След това настъпи пръснатите парченца да е сигурен, че нищо розовичко не остава цяло.
Кръстихме фентитата диментори. Който е чел Хари Потър, знае много добре – това са черни създания, които изсмукват щастието и надеждата, потъваш в мрак като те доближат. Точно така се чувствах, минавайки близо до бездомниците. Когато е светло навън ги няма, но започне ли да наближава залезът, просто изникват по ъглите на улиците. Материализират се от нищото. Друго може да не ядат, но със страха на хората се подхранват добре. През живота си не съм се радвала толкова на полицейско присъствие и дъжд както в Сан Франциско – две магически сили, които караха дименторите да изчезват безследно.
Толкова ми беше дискомфортно и притеснено в този град, че предпочитах да не вечерям, само и само да се приберем по-бързо в стаята. Отвратително е усещането да се разхождаш и да те е страх. Оглеждах се паникьосано и избягвах дори къси пешеходни разстояния. Сърцето ми биеше бързо и тревожно. Едната вечер се разплаках от страх, безпомощност и усилието да си непрекъснато нащрек дори до съседния ъгъл или улица. Не че е имало някакъв повод за притеснение или конкретна ситуация, но тук не знаеш кой има нож и/или пистолет, кой е психически нестабилен и може да те подгони. Другото притеснително е, че полицията в САЩ се намесва единствено при тежки обстоятелства – тоест евентуално като дименторите вече са те наръгали или обрали.
Нашият хотел за съжаление беше в сърцето на бърлогата на дименторите – чуете ли Downtown в Сан Франциско, бягайте далеч! Оказва се, че в Америка, за разлика от Европа, по-безопасните квартали в големите градове са далеч от центъра. Взех си поука за следващо пътуване до другия континент, задължително да инвестирамe повече, много повече в настаняването. Ако в Европа сме свикнали да намираме прилични стаи за нощувка и то евтино, то в САЩ положението е или даваш много пари за спане, или се кръстиш всеки ден. По-скъпа хотелска стая в Америка не дава луксозно обзавеждане, дава сигурност и спокойно прибиране, когато слънцето се скрие.
Градът много ме отврати и нямах търпение да си тръгнем оттук. Имахме един пълен ден в Сан Франциско, който ми се стори като цяла вечност. В този ден успяхме единствено да се разходим до Golden Gate Bridge, отново набързо предвид страха от предстоящото смрачаване. Мостът беше потънал в мъгла, но все пак му отдадохме нужното внимание.
Пътуването до Сан Франциско ми подейства като модерното преди време предизвикателство – ice bucket challenge. Полях се с ледена вода и се приземих по-грубо от предвиденото. Видях неща, които не ми допаднаха и такива, които ме оставиха в ступор и размишление за деградацията на човека. И това, приятели, е едно полезно напомняне, че дори по време на пътуване и приключения, се случва да лъсне грозното и лошото. Няма такова нещо като филтри и излъскване, понякога горчивата истина ни връхлита неканена.
Успокоявам се с факта, че за разлика от този пътепис, следващият ще отрази едно от най-любимите ми места в Америка, за което ще разкажа с удоволствие. Преглъщам горчилката от Сан Франциско и избирам да взема някои ценни уроци от града с големите баири. До скоро!
