Като сме малки, обикновено бързаме да пораснем. Пришпорваме всеки един момент, само и само да спрат да ни наричат „деца“. Момичетата слагаме токове и тъмни червила, за да излезем от зоната на пощипване на бузите от роднини и снизходителния поглед тип „много си малка още, не разбираш“. Момчетата пропушват, надигат бутилката с уиски на екс, започват да блъскат във фитнеса за повече мускули и най-големият им страх е да не бъдат обявени за готини.
Познайте какво обаче? Да си възрастен не е особено забавен етап също. Работиш по Х часа на ден, висиш в задръствания, чакаш на опашки и ежедневно те бомбардират някакви новоизлюпили се сметки. Колко често ви се случва блажено да си седите и да НЕ трябва да плащате нищо освен нещата, които ви радват? Да си вдигнат ръцете тези, които използват картата си само за пътувания, хобита и хубава храна? Парите ви да не стъпват във владението на Електрохолд, Топлофикация, общината, НАП и другите по веригата. Колко хубаво звучи. Дам, не виждам гора от ръце. То и аз не съм го срещала този еднорог. Да, като възрастен имаш много повече пари на фона на студенството, но и непрекъснато ти идват разни „честитки“ за плащане.
Разговорите в приятелските ми компании постепенно се изместват от пътувания и аху-ихи истории до кредити, заеми, банки и данъчни декларации. Едни се борят да си запишат детето на детска градина (което за София особено знаем какво изкачване на Еверест е…), други пресмятат сложни лихви и се чудят как цената на кв.м жилище в панелка вече достига 2 000 евро… Пораснахме всички, но и животът стана по-сложен, по-отговорен и по-стресиращ.
Аз също съм навътре в темата за местенето и ремонтите. След като приключихме с миналогодишната забава по шпакловане, грундиране, боядисване и пробиване на дупки за лампи, от началото на тази година се занимаваме с местене от един апартамент в друг. Уж лесни работи се водят тези, малко освежаване. Удивително е колко ненужни вещи акумулираме ние, възрастните. Едно е да се местиш като студент с раничката на гръб, съвсем друго, докато години наред си трупал предмети като катерица в хралупа.
Опаковаш един, два, три чувала, пък пет изхвърлиш и пак шкафовете преливат, ли преливат с връх. Не мога да ви опиша колко курса направихме с Вали от края на януари до края на април – месечната ни екскурзия се превърна в кръстосан маршрут между двете места и гаража за склад. Товарене, разтоварване, прочистване, повтаряме пак. То не бяха кутии, кашони, торби, коледни елхи, екипировка, дрехи. То не беше кухненска посуда, сушилник, прахосмукачка, ножове, пъзели, плюшени играчки. То не беше монтаж и демонтаж на легла и разменяне на матраци.
Чак сега разбирам защо хората мразят да се местят. Това е изпитание и за най-здраво застопорилия се нерв. Аха да си помисля, че сме приключили с хамало-разтоварната дейност и хоп 5-6 нови кашона изскочат от някой забравен ъгъл. Щастлива съм да обявя, че след четири месеца мъки, това местене НАЙ-НАКРАЯ приключи. А за съседите се превърнахме в хората, които вечно мъкнат някакъв катун със себе си. Ако се чудите кога точно ми писна от цялата работа – клепачът започна да ми трепти още със самата идея за местенето.
Това е едната страна от приветствието в живота на възрастните. Другата симатичност е да установяваш с наслада как цените непрекъснато се вдигат – и търговците от лева директно прекалкулират същата стойност, но в евро. Няма инфлация, не бе няма.
Та така, не е особено забавно да си възрастен. Поне се опитвам да наваксам в културно отношение. Април се добрах до последните два останали билета за постановката „Време разделно“ в Народен театър. Представлението беше невероятно – може би най-хубавият театър, който съм гледала изобщо. Актьорска игра, осветление, звук – всичко беше на едно различно ниво. Два часа и половина гледах към сцената с интерес и нито за секунда не ми беше скучно. Много много въздействаща постановка.
Отново през април за пръв път направих 4 поредни дни бягане – сумарно повече от целия ми живот досега. Винаги бягането ми е било много несимпатична активност, особено в училище мразех физкултурните нормативи, свързани с бягане. Така че за мен да изляза да тичам и да ми е що годе приятно, си е голяма работа. Да не говорим, че единия ден се предизвиках и успях да избягам 7 км.
Също НАЙ-ПОСЛЕ пробвах тренировки по пилатес реформър, за което не успявах да се доредя със спортната си карта от над половин година. Пилатес реформър изглежда като модерна инсталация за изтезания, защото уредът включва пружини, ластици, топки, дъски и въжета. Спокойно, няма да ви измъчват тук.
Упражненията са страхотни за подобряване на баланса и гъвкавостта. Изобщо не е толкова лежерно като натоварване, колкото сигурно ви изглежда на снимките. А и този тип пилатес много щади ставите, защото няма подскоци и резки движения. Тренировката е измислена от Джоузеф Пилатес по време на Първата световна война, за да помага на лежащо болни пациенти и войници да тренират, без да им се налага да стават.
Пилатес реформър е страхотно занимание, стига човек да успее да се дореди до час и качествен инструктор. В София набра много популярност последните години и непрекъснато се отварят нови и нови студиа.
Първите няколко дни на май бях с компания в Банско и останах с приятно впечатление. Градът изглежда по съвсем различен начин като не е активният сезон и няма туристи навсякъде. Предишни пъти като съм идвала в Банско е било пълно с пияни англичани и не съм си изкарвала добре. Сега се оказа, че Банско не спира да се развива и тук се случват доста готини неща лятото – например фестивалът на дигиталните номади през юни, концерти, джаз фестивал. Даже местните споменаха, че лятото е по-натовареният сезон в сравнение със зимата.
Денят на труда 1.05 даде старт на голямото ядене – в Банско много нацелихме откъм ресторанти този път. Всичко опитано беше повече от вкусно. Пробвахме кръчми и различни ресторантчета. Личи си, че в Банско се отварят нови места и идват хора с възможности.
Две места ме впечатлиха особено: кафе-сладкарница Sweet House Honey и Любаница. Eдна двойка готини хора Теди и Тони решават да зарежат големия град и да се преместят в Банско. Наемат мястото Honey и в момента го стопанисват като осъвременяват менюто със сладкиши, напитки като авокадово смути и други готини неща. Отделно, и двамата работят като DJ и организират целогодишно партита и фестивали в и около Банско. Любаница пък е място за занаятчийски баници, където може да опитате различни видове баници например с трюфел, люти чушки, сушени домати и много други.
Вилата, където отседнахме в Банско, също беше страхотно попадение. Тъй като пътувахме с малко бебе, стопаните бяха достатъчно мили да подсигурят не само детска кошара за спане, но и бебешки прах за пране, играчки. Във всяка стая допълнително бяха оставени шоколадови бонбони на възглавниците, чехли и ни бяха пуснали предварително отоплението. Това са много малки детайли, но всъщност именно те ме карат да се връщам отново на дадено място.
Единственият минус на това пътуване беше студът. Посрещнахме май месец с температури около 0 градуса и най-добър приятел ми беше вълнената сива зимна шапка, която буквално не свалих от главата си. Малко студеничко беше, особено за мен, която се опитах да се сбогувам със зимата още през март.
За края на този разказ, оставям ви виртуална галерия със сборни снимки от началото на годината. До следващия път, приятели!
