Свърши се. Лято 2018 официално е затворено, особено с тези симпатични температури от 1-2 градуса. Слагам точката и за второто ми преживяване на студентска бригада в Америка. Чувството е малко странно. Едновременно ми се иска да бях останала още мъничко, за да стигна и до Западното крайбрежие (само това ми остана), да пътувам и да общувам с хора от цял свят, но в същото време сърцето ми радостно подскочи, когато дойде моментът да опаковам целия катун и да се стягам за полета до България.
И понеже откакто кракът ми стъпи на българска земя, непрекъснато ме питат “Как беше в Америка?“, първоначалната реакция на стъписване започна да отминава. Стъписване не защото нямам какво да разкажа, а точно обратното- имам толкова много спомени и истории, че не знам откъде да започна. Все пак 4 месеца не са никак малко време, а и за човек като мен, който непрекъснато търси приключението и новото, няма как лятото да не е изпълнено с безброй много емоции.
Няма да си кривя душата- в Америка не ми беше цветя и рози всеки ден. Имаше разочарования, дребни случки, неоправдани очаквания и какво ли още не. Било то по отношение на работа, хора или просто разни отрицателни моменти. Истината обаче е, че лошото се забравя, а хубавото се помни. Поради тази причина и аз не искам да седна и да се оплаквам за това или онова, макар че понякога се случвало емоциите ми да прелеят на повърхността спонтанно и необуздано, но както всички добре знаем, това е съществена част от моя характер. В крайна сметка не съжалявам за нищо, което съм преживяла на тази бригада, защото всеки детайл, положителен или отрицателен, ми е помогнал да науча важен урок и да се изградя като личност.
Когато заминах за пръв път на бригада, ми се струваше невъзможно да работя по 14 часа на ден, да не ми остава време да ям и разни такива дребни тревоги. Е, и тогава, и това лято, разбрах на какво всъщност са способни психиката и тялото ми. В един момент не само свикнах с всичко това, но и ми изглеждаше напълно нормално. Имах две работи и въпреки че не съм работила толкова много часове, колкото някои от останалите съквартиранти, все пак ми се налагаше да ставам много рано, да въртя педалите на колелото в дъжд и вятър и разни други екстри. Факторът наспиване и почивка достатъчно брой часове спря да играе каквато и да е роля още в средата на май, когато заминах за Америка, и така до 22-и септември включително. И въпреки това, тези обстоятелства не ми тежаха. Обичах да си чакам съквартирантите, за да обсъдим станалото от деня и в сладки приказки да стане 3-4 сутринта, при положение че на другия ден отварям кафето в 6 и разни такива.
На студентската бригада не само усъвършенствах очаквани и неподозирани умения, но надскочих многократно собствените си лимити. Тук голяма роля изигра фактът, че заминах съвсем сама и съответно се научих да разчитам на себе си. Разбира се, срещнах много хора, които обикнах и мога да нарека страхотни приятели, но имаше и немалко моменти, в които знаех, че дадена ситуация зависи само и единствено от мен. Чувството да се справям сама и да преодолявам трудностите ме накара да израсна като човек много бързо за кратък период от време. Не мога да кажа, че съм свалила розовите очила, защото те си вървят в комплект с моя милост, но пък едновременно с това видях и опитах доста от живота, така че в главицата ми все пак ще остане нещо и следващия път няма да се опаря.
Сред океана от контактите с нови хора, оцеляването на американска храна, работата, малкото свободно време и неуспешните ми опити за готвене- неусетно лятото започна да се изнизва и докато се усетя вече беше дошъл краят на юли. Измъчваше ме, че навлизам в някакъв еднообразен режим и нищо интересно не ми се случва. Затова и си обещах август това да се промени и да дам на сърцето си това, за което мечтае силно- приключения. И понеже не давам напразни обещания, не само пътувах, ами пътувах и достигнах до максимално много места. Продължава да ме човърка, че не стигнах до Калифорния и Лас Вегас, но се успокоявам, че пък имам добър материал за следващия път. За сметка на това на цялото Източно крайбрежие сложих едно голямо тикче: Вашингтон, Бостън, Ню Йорк, Балтимор, Филаделфия, Ocean city, Rehoboth beach и Чикаго. Изумителни места, още по-изумителни като ги видиш на живо, а не само по филмите или на картичка. Да не говорим и за черешката на тортата за цялото ми лято- посещението на слънчевото Мексико. Най- смелата крачка, но и най-хубавия подарък, който можех сама да си подаря за рождения ден.
Някои хора се стремят към парите, аз се стремя към спомените. Видях какво е да работиш усилено и да се трудиш. Със сигурност не съм имала идеята, че в момента, в който кракът ми стъпи на американска земя, ще започнат да валят долари и едва ли не ще трябва да ги рина с лопата. Пари никой не дава лесно, дори и в страната на неограничените възможности. Не ми е било лесно по време на тези 4 месеца, но пък и нямаше по-голямо удовлетворение от това да наблюдавам собственото си развитие, да съм самостоятелна и да знам, че накрая като си подаря всичките тези пътувания, ще видя плода от моя труд цяло лято и ще си кажа “Определено си струваше!“
Бригада в Америка ли? Определено си струваше ! 😉
