Има дни, когато и на мен думите не ми достигат. Първия път, когато седнах да пиша този текст за рожден ден юбилей, главата ми изведнъж притихна. Както се казва с хубавата българска дума – зациклих. Иронията – това се случи именно в месеца, когато празнувам нещо толкова голямо и важно. Моят блог, моят най-любим проект навърши 10 години. Не защото нямах какво да разкажа, а се чудех как точно да обхвана всичко случило се за тези 10 години. Е, поне от втория опит да поздравя блога за юбилея, мисълта ми тръгна гладко, както си трябваше.
На 19.02.2016 г. прекрачих прага на собственото си колебание и влязох смело в света на думите. Някои хора обичат цифрите, така че преведено на техния език: блогът съществува вече повече от 3 653 дни.
Започнах да пиша, за да запомня. В онзи далечен февруарски петък се вдъхнових да намеря дом на всичките си истории, особено след юбилея на баща ми и колажа, който му подарихме за навършването на 50 години. Тогава емоцията беше толкова силна, че си поставих за цел да запечатам моментите със своите разкази. Онези моменти, които за съжаление отлитат прекалено бързо. Мимолетните радости, емоции, малки детайли от ежедневието, които обаче остават.
Сега, десет години по-късно, отново празнувахме кръгла годишнина на тати. Подаръкът му и този път беше сантиментален, вместо материален – емоционално видео, събрало целия му живот в рамките на 22 минути. Снимки от различните периоди, видеа от близки, поздравителни съобщения. Има смисъл да се връщаме в миналото – да си спомняме, развиваме и променяме. Да си дадем сметка къде сме били тогава и как това е оформило сегашния ни път.
През 2016 г. бях студент, първа година бакалавър в Нов български университет. А днес, 10 години по-късно, се върнах по добре познатите коридори, за да вляза в ролята на ментор в Рекламна академия на същото място. Животът има интересен прочит да ни представи своята цикличност – връщаме се на същите места или правим същите (подобни) действия. Различните сме единствено ние.
Блогът е запечатал голяма част от съзнателното ми съществуване. Бил е там като мълчалив дневник по време на почти всичките ми пътувания, на срещи и раздели с хора, на студентство, бригади, търсене и започване на работи, на изгубване и намиране на собственото ми Аз. През тези 10 години никога не съм създавала текст, само заради самото създаване. Пиша, защото имам нужда от това. Пиша, защото писането ме лекува и освобождава. Нямам график и предварително зададен план. Не гоня стратегии, цели и количествени измерения на текстовете си.
По едно време в социалните мрежи активно се въртеше тенденция за споделяне на избрани моменти от 2016 г. А тази година по естествен начин е толкова важна и специална за мен. Отново за любителите на цифри, ще споделя, че за изминалото време написах 315 статии, което за 120 месеца от съществуването на „Приключенията на Нати“ се превръща в средно над 2 написани разказа всеки месец.
10 години и цяла една душа, изтъкала своите размисли, настроения и преживявания под формата на текстове. Много е приятно, когато получа обратна връзка, че разказите ми ви докосват – смеете се, радвате се, тъжите заедно с мен. И това е нещо, което AI не може да ми отнеме, колкото и да се подобрява. Защото емоцията е това, което облича историята в цвят.
Честит рожден ден, блог! Честити 10 години, в които ми помагаш да покажа своята гледна точка на света.
