От последния месец- месец и половина ми се натрупаха няколко ситуации. Имах нужда да ги събера и изговоря. Започвам ги без хронологична поредност, по-скоро под лупа поставям наученото от тях.
В началото на годината си направих заострени нокти с квадратна форма. Никога не съм била с такива и реших да пробвам нещо ново. Ей, няма такава мъка, казвам ви. Това е специфичното усещане да носиш или да правиш нещо, което далеч не е твоето. С толкова дребен детайл по себе си, а усещах ръцете си чужди, като прикачени от друго тяло. Едвам изчаках да дойде времето за смяна на маникюра. Направих си обикновената за мен заоблена форма и моментално някаква частица от вътрешния ми пъзел въздъхна облекчено и си намери мястото.
Средата на февруари ходих на концерт на Азис. Да, моля спестете ми втрещените или невярващите физиономии. Не знам какво е толкова скандалното на тази информация, но непосредствено след като качих снимка от въпросния концерт, няколко човека побързаха да изразят възмущението си, КАК така ще ходя на подобно място, ужас, анатема.Това ме подразни и се замислих защо е толкова трудно като нещо не ни харесва, просто да подминем?! Наясно съм, че една от хубавите черти на социалните мрежи е, че всеки има правото на мнение. Но също така най-лошата черта е …че всеки има правото на мнение.Та, има ли нужда непрекъснато гръмко да заявяваме, когато не харесваме дадено нещо? Според мен не.
Подобни случаи съм имала и имам всеки път, когато си купя по-нестандартни дрехи или обувки – все ще се намери някой, който много държи да съобщи, че покупката ми НЕ му/й харесва. И понеже в онлайн пространството непрекъснато се бълват гадости независимо дали става въпрос за външен вид, модни предпочитания, родителство, концерт, политически пристрастия и още, и още, кога е моментът да осъзнаем, че да, имаме право на мнение, но също така НЕ Е НУЖНО да го развяваме навсякъде и на всяка цена?! И на мен много неща не ми допадат, намирам ги за странни, но не тръгвам да изнасям нравоучителни лекции на хората, които ги предпочитат.
Ако преди щях да вляза в обяснителен режим и да защитавам обекта на своя интерес, днес откровено не ми се занимава с това. Директно трия коментари и съобщения, махам хора от приятелската мрежа. Така както всеки има свободното право да изразява мнение за харесваното от мен, то пък аз имам пълното право да го игнорирам и да поставям граници срещу непоисканото мнение и акъл. За мен най-дразнещото от този обмен на реплики е липсата на каквато и да е полза и за двете страни. Единият казва „Това не ми харесва.“, а другият може да отвърне с „ОК.“ и разговорът приключва. Да не говорим, че в България и по света се случват далеч по-фрапиращи неща от мъж, който пее с костюм на пайети. Та да, скъпи читатели, ако нещо не ви допада, по-лесно е да подминете, отколкото да пишете непоискани и безсмислени коментари.
Отново средата на февруари посетих една страхотна изложба на Гийермо Лорка. Хванах я буквално в последния възможен ден след дълго чудене дали на плаката 15-и февруари е, или не е включено като последна дата. Обръщайте внимание на думата „включително“, важно е. Смешното беше, че тази изложба гостуваше над 2 месеца в София и нямаше кога да ида по-рано. През седмицата работа, през почивните дни все бях нанякъде или извън България. Както и да е, тази ситуация имаше добър завършек и все пак успях да посетя изложбата, която беше разкошна и си заслужаваше чакането на голямата опашка пред входа. Но все пак не чакайте последния възможен момент за хубавите неща, не винаги думичката „включително“ ще присъства.
Обратно на позитивната развръзка в предишния абзац, пък ми се случи да изпусна една страхотна рокля и чифт обувки, които бях загледала преди месеци, пак от същото чакане на последния момент. Гледах и им се маех от септември миналата година, накрая съответно и двете се изчерпаха в моя размер.
Когато бях на бригада в Америка втората година, си взех таблет за рисуване. iPad с химикалка. Много беше готино усещането да изкарвам сама парите си и да мога да си позволя нещо по-скъпичко. Като се върнах в България обаче, въпросният таблет не го ползвах много често, по едно време му се скапа батерията и го водих на ремонт. Оправиха го… и после пак не го ползвах. След тази далечна 2018 г. и първоначалният ми стремеж да рисувам активно, дойдоха други хобита на дневен ред и горкият таблет пак потъна в дебрите на един шкаф вкъщи.
Не се бях сещала за него толкова много години. При тазгодишното преместване в стария нов дом, си го открих наново. Обаче тук дойде нов проблем – не си спомнях нито паролите, нито имейлите, с които съм боравела по това устройство. След няколко грешни въвеждания на ПИН код, таблетът ми се блокира. А който ползва продуктите на Apple e наясно каква хамалогия е да докажеш, че си собственик на дадено устройство, ако не си спомняш нито една от формите за отключване.
И смешното на тази работа е, че както бях забравила за съществуването на този таблет, в секундата, в която осъзнах, че има шанс да НЕ мога да си възстановя достъпа до него, направо ми се дорева. Бях нагледен пример за това как човек оценява нещо, когато го изгуби. След ходене по мъките и опит за спомняне на пароли отпреди 8 години, моят любим технически гуру успя да намери вратичка в защитите и вдигна таблетчето от полето на умрялата техника. iPad Воскресе!
Поуката: силно ви призовавам към добра и навременна хигиена във всеки един аспект – тяло, ум, физика, психика, дигитално пространство, уреди, контакти, абе всичко. Прочистване, проследяване, поддръжка. Правилната грижа и в случая помнене на пароли, се отплащат стократно. Спокойно, не съм ИТ агент под прикритие – просто споделям горчивия опит на човек, който за малко да остане без таблет и който много щеше да страда в този случай.
И последно, за да завършим този цикъл от споделяния, завършвам с един пресен пример от днес. Правя си избелване на зъбите в клиниката. Устата ми е блажено разчекната с разширителя и в следващите 40 минути не мога нито да мръдна, нито да говоря. Седя си аз спокойно и чакам белите зъби да станат още по-бели, когато Вали ми звъни на пожар два пъти. По обективни причини, аз не мога да вдигна телефона. И тогава той ми пише: „Вдигат ти колата, бягай ВЕДНАГА“. Е, приятели, представете си колко приятно е да се превърнеш от лежащия безпомощен човек с разширител в устата до спринтьора Болт за точно 0.1 секунди. Беше точно 8:53 сутринта и денят ми рязко тръгна по обратното на „мед и масло“.
Изхвръкнах от клиниката още с калцуни на обувките, плюеща слюнка, и бегом към количката. Успях да се размина само с наказателна глоба, отървах соления наказателен паркинг. Но пак извадих огромен късмет, че от градска мобилност звъннаха на него в този момент, а не на мен, защото нямаше да мога да им вдигна и след процедурата колата вече щеше да е вдигната.
Та така. Много истории и още повече поводи да науча нещо. А пък някой път нещата просто се нареждат.
