Официално мина цял месец от прибирането ми обратно в България след Тайланд. Детайлите малко започват да избледняват, затова бързам да напиша и обещаната втора част от това азиатско приключение. В първата ви преведох през туристическия поглед на нещата – полети, настаняване, храна, плажове, полезна информация. С една дума – организацията на пътуването. Сега искам да поговоря и за друго, а именно какво изпитах по време на престоя си там.
В този разказ често ще правя препратки към информацията от първата статия за Тайланд, затова може да я прочетете тук, ако сте пропуснали преди. И така, започвам.
Първите три дни прекарахме в път и посещение на Банкок, за което буквално разполагахме с няколко часа. Смяната на толкова видове транспорт, бързането, прикачванията, часовата разлика и също рязката смяна на климата си оказаха влияние. Аз много се бях изморила и имах чувството, че пътуването се проточва до безкрайност. Споделих ви впечатленията си за столицата, не ми хареса изобщо този космополит. Не успяхме да си намерим подходящо място за спане, а последният полет беше много рано сутринта. Наложи се да нощуваме на летището. Да спим на летището преди последния полет Банкок – Ко Самуи също не беше фантастично преживяване, макар че преди съм имала и по-дълги чакания на летището. Просто този път се натрупа много недоспиване и си мечтаех просто да си изпъна краката и да легна в нормално легло.
Настанихме се в запазеното Airbnb в късния следобед на 26-и януари (а тръгнахме от България на 24-и). Къщичката ни беше страхотна, много добър избор и съотношение качество- цена. Отворената кухня ни позволяваше всяка сутрин да се събуждаме с гледка към океана и растителността наоколо, а пък вечер се излягах доволно на хамака да наблюдавам нощните светлини на острова. Тези екстри идваха обаче на цената на огромен баир, на който беше „кацнала“ нашата къщичка. Беше толкова стръмен, че изкачвайки го, всеки път лицето ми придобиваше вид на презрял домат. Опитах се да документирам почти отвесния надолу наклон, но камерата много милостиво му придаваше вид на съвсем лека издатинка. Само ние си знаем какво катерене падаше всяка вечер. Имаше дни, когато се прибирах през деня в къщичката и не отивах да вечерям, защото не ми се качваше въпросния баир два пъти.
След като най-после се настанихме, наспахме и освежихме от продължителното пътуване и физическите неразположения (почти) изчезнаха, дойде време за втората фаза от моето пребиваване в Тайланд. Бих я нарекла „екзистенциалното чудене на един милениъл“ или по-позната като кризата за търсене на себе си.
Живейки за повече време на остров, видях една по-безгрижна и щастлива страна на живота. Усетих непозната вибрация. Местните хора живеят бедно, но щастливо. С подобно впечатление са останали всичките ми познати, които са били в Тайланд или изобщо Азия. На подобни места цари безвремие. В азиатската култура отчитам едно спокойствие и лежерност, няма го това бързане, стрес и натиска да инжектираш в деня си всевъзможни ангажименти, курсове и срещи, както го правим ние. В Тайланд съществува единствено тук и сега. Нямаше пришпореност в ежедневието и това много ми хареса.
Тук хората нямат нужда от книги за самоусъвършенстване, учители и мантри как да живеят в момента. Правят го естествено. Подобно преживяване здравата ме халоса в главата. Накара ме да осмисля начина, по който живея и цялата излишна суета на съвременното консуматорство. Всеки се бори да е повече, да има повече пари, да гони цели, все да е най-най. Подобни преживявания като това в Тайланд поне мен ме накараха да подложа под съмнение смисъла на всичко това. Кому е нужно тази свръх амбиция и материализъм? Тук имаме в изобилие от всичко, а не го ценим. За целия ми 17-дневен престой в Тайланд, един път не си сложих спирала, червило или друг вид грим. Буквално живях с 1-2 рокли, плажни панталони, бански и джапанки. Липсата на суета там ме олекоти като политнал в небесата балон.
На острова Ko Pha Ngan усетих такова лекота. От страна на местните няма да видите скъпи марки, парадиране, фукане с последния модел iPhone. Хареса ми, че хората тук живеят семпло. Не мизерно, а просто семпло и истински се радват на малкото, което имат. И това ви го казвам от позицията на човек, който обожава да си купува дрехи, аксесоари и козметика. В Тайланд просто исках да ми е удобно, да се радвам на прясно разрязаното манго и на галещото слънце. Нямах потребност да се глася там, това искам да ви предам като важно усещане.
Другото нещо, отново следствие на островния живот, бе усещането, че нямам никаква представа с какво искам да се занимавам и какво ми се прави. Тази година започнах нова работа, но някак винаги съм усещала, че не съм си намерила мястото и да оцелявам в корпорация със сигурност не е нещото, към което се стремя за следващите 40 години. Аз съм много свободолюбив човек и осъзнах колко ми тежи да се обвързвам с дадено място, изобщо концепцията за работа 9-5. Докато бях в Тайланд и виждах само усмихнати и мили лица там, се замислих колко е лесно човек да пътува в днешно време и как имаме пълната свобода да сменяме дом, пространство, работа, държава, че дори и континент. Всяка една точка на света вече е достъпна в рамките на максимум няколко дни със самолет и все повече професии стават изцяло дигитални. В този момент си пожелах гъвкавост. Пожелах си да открия работата, която ми дава свобода и да правя нещо, което да ме удовлетворява.
За мен работата никога не е била просто отбиване на номера и да се вторачвам в часовника на стената с идеята х на брой часове да минат. Искало ми се е да ми харесва и да виждам смисъл в нея, или поне преобладаващото време. Много нощи прекарах в разсъждения какво ми се прави и накъде искам да поема. На моменти в Тайланд се чувствах безсилна, защото ми се искаше сякаш решението само да се визуализира пред очите ми. Разсъждавах си с възхищение към хората, които започват свой бизнес, както и на дигиталните номади, които обикалят целия свят с един лаптоп в ръка. Обичам хората, които горят в това, което правят, които са си намерили елемента и се развиват в него. Онзи пламък в очите и да виждаш смисъл в ежедневните си задачи… голяма работа е!
Да намериш себе си се оказва един непрекъснат процес и по време на тайландското ми приключение отделих голяма част от времето си да се чудя какво ми се работи и как мисълта за офис и заседяване в една „професионална“ кутийка просто не е моето. И всичко това, гледайки на живота по друг начин, в една паралелна вселена, където денят ми може да започне с разходка по плажа, масаж и хапване на сочен плод. Как да ви кажа, островният живот е съвсем друг живот и много често хората с изненада откриват от колко малко неща се нуждаят всъщност, за да открият така мечтаното щастие.
Освен екзистенциалните ми дилеми откъм работа, професионално ориентиране и накъде изобщо искам да тръгна, за пръв път в живота си имах проблем със съня. Бях се подготвила предварително за евентуални здравословни или стомашни неразположения в Тайланд, но невъзможността да спя ме хвана доста неподготвена. Нощем чувах какви ли не екзотични шумове – пилета, гущери, маймуни, потраквания и жужене на насекоми. В Тайланд просто си вирее една мелодия, съвкупност от най-различни чудати звуци. Към песента на неспането добавям и шума от електронни партита и техно музика, за които се оказа, че нашият остров Ko Pha Ngan бил истински рай. Всичко това накуп беше много, прекалено много може би.
Моят сън просто излезе през вратата и не се върна повече. Вечерите се въртях с часове в леглото или пък не заспивах изобщо. И преди съм имала презокеански пътувания, така че не мисля, че часовата разлика изигра толкова голяма роля тук, по-скоро коктейлът от звуци, размишления и тревоги, които кога да ме навестят, ако не в 3 часа сутринта естествено.
Случи се още нещо любопитно. Докато аз се радвах на плаж и високи температури в Тайланд, моят любим човек беше по същото време в Япония на сняг и минусови снежни дни. Между Тайланд и Япония разликата във времето е два часа. Обаче той толкова много ми липсваше, че подсъзнателно се бях настроила да се будя точно по времето, когато той става сутрин. И забележете какво удивително нещо е подсъзнанието. Така силен беше този душевен импулс, че без никакви аларми, всеки ден в продължение на половин месец, аз отварях очи точно в 5 часа сутринта, негово време 7 сутринта. Ето как неволно станах част от така известната книга ‘The 5am Club“. И понеже мозъкът ми много активно се беше настроил на тази вълна да се буди точно в 5, независимо дали с мъка е заспал преди това или изобщо не е успял, представете си колко „освежаващо“ беше за мен все по-натрупващото се безсъние за толкова дълго време.
По средата на пътуването вече не можех да спя, правех си компания с цвъркащото пиле нощем и случайно да не останат по-назад, в главата ми се прескачаха мислите с какво аджеба искам да се занимавам. През деня много ми липсваше той, моят човек, и усещах как хем ми е хубаво да се пека на плажа през януари, хем си гледам само телефона да се чуем и категоричното потвърждение колко по-красиви и наситени щяха да са залезите, ако ги гледаме заедно. Сърцето си страдаше. Което за мен също беше интересно явление, защото преди, в голяма част от случаите, си пътувах напълно сама и нямах проблеми да си взема куфарчето и просто да потегля, където ми посочи пръстът. Сега в Тайланд бях с компания от други хора и въпреки това на моменти имах усещането, че съм самотна в тълпата. Търсех да зърна едни определени очи, но ги нямаше.
Един от последните дни направихме целодневна екскурзия до Ang Thong – група от острови близо до Ko Pha Ngan. Това беше и най-екстремният ден в живота ми. За мен като неекстремен човек, беше предизвикателство да правя толкова непознати и различни активности накуп – гмуркане с шнорхел, каране на каяк, изкачване на стръмни стълби по преходи, возене на speed boat. Изобщо преживяване, в което отново борих страхове и приветствах адреналин, вълнение, глад, паника и малко стрес. На въпросния speed boat се чувствах като парченце чесън, заблъскано яростно в хаванчето. Едвам дочаках сушата и сякаш всичките ми вътрешности си бяха сменили местата. Всичко това плюс многото спортни дейности се случиха само в рамките на 8 часа.
Споделих ви, че Тайланд беше най-интересното ми пътуване към момента. Не толкова интересно откъм гледки и посетени места, колкото душевните нагласи и вътрешните преживявания. Азия е така различна, че още със слизането от самолета усетих как ме променя. Контрастът е много голям, защото едновременно изпитах прекрасни емоции, но имах и доста трудни моменти там.
В Тайланд открих кефа на простите неща. Да си отрежа сочно манго на улицата и сокът да ми потече по пръстите. Да ходя боса. Да гледам поредния красив изгрев или залез. Да погаля случайно куче, което е дошло да ми се порадва. Да се усмихна на непознати хора, които се радват с цялата си душата. Да имам гледка към океана.
Преживяването тук съвсем не бе безоблачно. Както ви описах по-горе липсваше ми едно нещо или по-точно някой до болка. Заради нулевата ми поносимост към люто, изборът ми на храна в Тайланд бе ограничен до нудли и пролетни рулца. Притесняваше ме хигиената тук. Токът редовно спираше при по-сериозни бури. Канализацията бе под въпрос.
Още на втория ден на острова се разбихме с мотора в една ограда и ми потече кръв от десния крак. Катерехме баири всеки ден. Не можех да спя изобщо тук, въртях се в леглото с часове, неспокойно ми беше, чувах екзотични смущаващи звуци нощем.
В Тайланд ми се случиха много неща. Изживях си ги през пълната палитра от емоции. Далеч не изпитах само усмивки, но пък това много учи, нали? Позволих по-често да се съветвам с интуицията си и да се доверявам какво ми се прави и какво не.
Под палмите, зеленината и голямото синьо ми беше лесно да си прочистя главата. Едновременно започнах да мисля хем по-леко, хем в дълбочина. Разходките по брега и шляпането боса по пясъка действат много много добре срещу хаоса и напъните все да се тревожим за нещо някъде там в пространството.
В самия край на пътуването усетих готовност да си тръгна, даже се радвах. Нямах усещането, че пропускам нещо. Напротив, взех си точно това, от което имах нужда от това пътуване. Беше точната продължителност – нито повече, нито по-малко.
Тайланд. Най-интересното ми пътуване досега. Променящо. Различно.
